A Bit of History
Adata Island (about 60 acres) was known as "Kalchev Island" after the name of its owner Konstantin x. Kalchev (died in 1940); it was then nationalized and was given over to the Plovdiv Fair in the late 1980s. In 1999 the island was restituted, but the following year (2000) it was declared public state property, blocking the restitution. The current decision of the Constitutional Court is that declaring the island publicly owned in 2000 does not take retroactive ownership. And what will be the fate of the already private Father. Ada, now neglected and overgrown with trees and shrubs, is unclear; one of the ideas is to make it an urban amusement park.
At one time, the area of the Seven Brothers was known to all Plovdiv residents. It was located between the temple "St. Haralampi ”and the current bridge on Aprilov Blvd. In the second half of XIX near Maritsa celebrated the day of the Slavic educators Cyril and Methodius. "All those who had the courage to call themselves Bulgarians came there," wrote Mikhail Madjarov in his memoirs. - There, under the open sky, with songs and words, with games and with the cheerful, the national holiday was celebrated. The name of the place comes from the seven centuries-old elms that have grown on a wide meadow by the banks of the Maritza River. In the past, there was a dense longgous forest near this meadow. There the elm brothers were not seven, but hundreds. Later the trees were cut down and vegetable gardens appeared in their place.
Old travelers are also writing about the majestic longgun forests along the two banks of the Maritza River. Of these, the Ottoman registers of the sixteenth and seventeenth centuries testify, the falcons were bred for the sultan's hunting exploits. In the early twentieth century, the banks of the ancient river began to become bare. The effortless efforts of the woodworkers ended with complete success - nothing left of the lush vegetation. Maritza's adjustments led to the destruction of the islands in the city. The largest of these was near the old wooden bridge, which, according to legend, was built by Plovdiv conqueror Lala Shahin Pasha (this is now the pedestrian bridge). The French diplomat Philip du Frances-Canet wrote in 1573: "Outside the city, the river forms a beautiful island, full of tall trees, beneath which are heard the various songs of a huge number of birds." Both the trees and the birds have disappeared ...
By the middle of the last century it appeared that along the Maritza River there remained only one long forest - the one near the Tsar's Island near Plovdiv. Three laws have been voted for by the National Assembly. The first one was adopted in 1892. Since the inhabitants of Mechkur village (the present-day Slavic quarter of Plovdiv) had no pasture, they asked the state to provide them with 500 acres of measure, and in return they gave way to the island state. A few months later, MEPs allowed Bulgarian prince Ferdinand to buy the forest near Maritsa. This is how the name Prince's Island came to be. The new monarch property was maintained by workers at a nearby nursery. In 1922, Tsar Boris III decided to sell the long forest in the village of Mechkur. This happened in the spring of 1924. As the newspapers wrote at the time, the 1,000-acre dense forest was sold for far less than the actual value of the forest.
The third law was from the end of 1936. It envisaged the eastern part of the Tsar's Island to become a recreation park for Plovdiv residents. Mayor of Plovdiv Bozhidar Zdravkov demanded that the young oak forest join the State Nursery as well. Negotiations with the Ministry of Agriculture began, but even before their completion, Bozhidar Zdravkov ordered the forest to be guarded by armed guards and a deer herd would be released there. Because the guards had a hard time dealing with poachers, the mayor used the means to put a fence. Within two or three years the deer increased, several hundred pheasants settled in the forest. After Bozhidar Zdravkov was removed from the mayor's office, the forest was abandoned, the fence was looted and the pheasants were killed. They moved the deer to Bunardzhik. Dogs of Soviet soldiers tore part of them in 1944, and the rest fled.
It can be said that during the time of Bozhidar Zdravkov, the Plovdiv government for the first time realized the richness of the long forest. In 1937, the Hunting Park was officially opened near it, and the mayor predicted that the forest would become the city's big attraction. The prophecy seemed to come to fruition in 1943, when the village of Mechkur was separated from the municipality of Ferdinandovo (the present village of Purvenets) and annexed to the city of Plovdiv. The legal act was published in the State Gazette, but it is unknown why it was not implemented. It wasn't until 1969.
The first projects for the arrangement of the future park were prepared as far back as 1936. Seven years later, the technical service in the municipality began to prepare a new project. In 1947 the newspapers published the decision of the Plovdiv City Council - the forest in
Малко история
Остров Адата (около 60 дка) е бил известен като „остров Калчев”, по името на собственика му Константин х. Калчев (починал през 1940 г.); после е бил национализиран, а в края на 80-те години е бил даден за стопанисване на Пловдивския панаир. През 1999 г. островът е реституиран, но на следващата година (2000 г.) е обявен за публична държавна собственост, което блокира реституцията. Сегашното решение на Конституционния съд е, че обявяването на острова за публична държавна собственост през 2000 г. не отнема правото на собственост със задна дата. А каква ще бъде съдбата на вече частния о. Адата, сега занемарен и обрасъл с дървета и храсталации, не е ясно; една от идеите е да бъде превърнат в градски атракционен парк.
Навремето местността Седемте братя била известна на всички пловдивчани. Намирала се между храма „Св. Харалампий” и сегашния мост на бул. „Априлов”. През втората половина на XIX край Марица празнували деня на славянските просветители Кирил и Методий. „Там дохождаха и всички ония, които имаха куража да се наричат българи и българки – пише в спомените си Михаил Маджаров. – Там, под откритото небе, с песни и със слова, с игри и с веселия се прославяше народният празник.” Името на местността идва от седемте вековни бряста, израснали на широка поляна край брега на река Марица. В миналото край тази поляна растяла буйна лонгозна гора. Там братята на брястовете били не седем, а стотици. По-късно дърветата били изсечени, на тяхно място се появили зеленчукови градини.
За величествените лонгозни гори по двата бряга на река Марица пишат и старите пътешественици. Из тях – свидетелстват османските регистри от XVI и XVII век – се отглеждали соколи за ловните подвизи на султана. В началото на ХХ век бреговете на древната река започнали да се оголват. Лека-полека усилията на дърварите завършили с пълен успех – от буйната растителност не останало нищо. Корекциите на Марица довели до унищожаването на островите в територията на града. Най-големият от тях бил при стария дървен мост, който според преданието бил построен от завоевателя на Пловдив Лала Шахин паша (на това място сега е пешеходният мост). Френският дипломат Филип дю Френ-Кане пише през 1573 г.: „Край града реката образува красив остров, пълен с високи дървета, под които се чуват разнообразните песни на огромен брой птици.” Изчезнали са и дърветата, и птиците…
Към средата на миналия век се оказало, че по течението на река Марица е останала една-единствена лонгозна гора – тази при Царския остров край Пловдив. За нея са гласувани три закона от Народното събрание. Първият е приет през 1892 г. Тъй като жителите на село Мечкюр (сегашният квартал Прослав на Пловдив) нямали пасища, молели държавата да им предостави 500 декара мера, като в замяна те отстъпят на държавата острова. Няколко месеца по-късно депутатите разрешили на българския княз Фердинанд да закупи гората край Марица. Така се появило името Княжески остров. Новият имот на монарха бил поддържан от работниците в близкия държавен разсадник. През 1922 г. цар Борис III решил да продаде лонгозната гора на село Мечкюр. Това станало факт през пролетта на 1924 г. Както пишат тогавашните вестници, лонгозната гора на площ от 1000 декара, била продадена за сума далеч по-малка от действителната стойност на гората
Третият закон е от края на 1936 г. Той предвиждал източната част на Царския остров да се превърне в парк за отдих на пловдивчани. Пловдивският кмет Божидар Здравков настоявал към парка да се присъедини също младата дъбова гора при Държавния разсадник. Започнали преговори с Министерството на земеделието, но още преди завършването им, Божидар Здравков наредил гората да се пази от въоръжена охрана и там да се пусне стадо сърни. Тъй като охраната трудно се справяла с бракониерите, кметът издействал средства за поставянето на ограда. За две-три години сърните се увеличили, в гората се заселили няколкостотин фазана. След отстраняването на Божидар Здравков от кметския пост, гората била изоставена, оградата – разграбена, а фазаните – избити. Преместили сърните на Бунарджика. Кучетата на съветските войници разкъсали част от тях през 1944 г., а останалите се разбягали.
Може да се каже, че по времето на Божидар Здравков, пловдивската управа за пръв път осъзнала какво богатство е лонгозната гора. През 1937 г. близо до нея тържествено бил открит Ловният парк, а кметът предричал, че гората ще стане голямата атракция на града. Пророчеството като че започнало да се сбъдва през 1943 г., когато село Мечкюр било отделено от община Фердинандово (сегашното село Първенец) и присъединено към град Пловдив. Нормативният акт бил публикуван в „Държавен вестник”, но неизвестно защо не се пристъпило към неговото прилагане. Това станало едва през 1969 г.
Първите проекти за уреждането на бъдещия парк били изготвени още през далечната 1936 г. Седем години по-късно техническата служба при общината се заела да изготвя нов проект. През 1947 г. вестниците публикували решението на Пловдивския градски общински съвет – гората в „Острова на свободата” трябва да се превърне в добре уреден народен парк. Десет години по-късно вече се говори за Народен парк “Отдих и култура”. Същинското строителство стартирало през пролетта на 1960 г. Тогава били оформени подстъпите към парка. До него трябвало да води голяма алея с воден канал, който през лятото да дарява пловдивчани с прохлада, а зимно време да се превърне в ледена пързалка. Вестниците тръбят, че Пловдив ще има най-красивият парк в страната. Екзотичната лонгозна гора и площта на парка, който обхващал 2 800 декара, се сочат като явление в световната практика.
Проектът от 1964 г. включил в парка и терена на някогашния държавен разсадник ( сега там е изоставеният розариум). Начертан бил грандиозният проект за парк на народите, който предвиждал засаждането на екзотични растения от различни континенти. Оформени били първите части от парка. Оказало се, че пришълците виреят чудесно при българските условия. По-късно, при изграждането на розариума, екзотичните растения били изкоренени.
Проектите от 70-те години на миналия век предвиждали изграждането на летен театър, тракийско селище, старобългарска крепост, виенско колело, делфинариум, лятна читалня, лятна дискотека… Последвали нови два проекта, съставили се нови авторски колективи, появили се нови разработки. След разработките, започнали корекции. Проектите погълнали много средства, а за лонгозната гора не била отделена нито стотинка. Дърветата започнали да съхнат, появили се някакви вредни плесени, които съсипвали дървесината.
Последният проект датира от 1984 г. Той бил изготвен от „Софпроект” след продължителни проучвания. После бил преработван няколко пъти, преминал през „ситото” на всички възможни инстанции, като получил тяхното одобрение. Малко след окончателното му завършване той станал ненужен, тъй като било наредено да се търси място за гребен канал. Тоест пак се почвало от нулата. Странно е едно – всеки проект започвал с думите, че център е лонгозната гора, около която се ситуират и гребен канал, и заведения, и зоокът, и спортни обекти. А точно тази най-важна част на парка незабележимо е умирала пред погледите на проектанти, специалисти и чиновници.
Едва тогава за първи път в официалните документи се появява признанието, че парк „Отдих и култура” се изгражда с мижаво финансиране и се разчита единствено на безплатния бригадирски труд. Намеква се също, че поддръжката на толкова голяма територия не е по силите на Пловдовската община.
След този тъжен разказ идва ред на един логичен въпрос – тъй като от някогашната лонгозна гора са останали само няколко жалки остатъци край оградите на помпените станции, има ли някакви надежди да възродим поне частично предишното величие на гората?
Мястото й западно от гребния канал все още е свободно. От нас зависи какво ще се появи там.