The Legend of the Seven Hills
Plovdiv was the most splendid town in the Thracian Valley. It was situated along the banks of the Maritza (or as it was called then, the Hebros) river and was an important trade center. Stories tell of the good life that the people of Plovdiv were leading – they were growing wheat and vegetables, harvesting juicy grapes, drinking wine and worshipping the Thracian gods. Plovdiv men were famous for their bravery and skills in battle, whereas Plovdiv women were well-known for their mesmerizing beauty.
One day a young boy left the town dreaming of exploring the world, visiting far-away lands and learning about other people and cultures. The young boy joined the army of Alexander the Great on its march to the East. The Thracian boy was quick to show his bravery in battle and was the first one to climb the walls of Babylon when Alexander’s army conquered the city. At this stage, the boy was already a grown man. He had the respect of everyone and because of his achievements; Alexander the Great made him the governor of Babylon.
At the same time, Plovdiv was attacked by barbarian tribes and was struggling under their pressure. The mother of the boy who left Plovdiv to become the ruler of Babylon, sent her youngest son to ask for help from his brother. The young boy had to go through numerous obstacles until he reached the magnificent Babylon. He met his brother and asked him to help Plovdiv against the barbarian tribes. The governor of Babylon, though, was too busy with his own and the city’s matters and declined to help his hometown. The younger brother returned home to his old mother and retold what happened in Babylon. The mother was furious that her own son declined to help his relatives and Plovdiv. So, she cursed him that when the day comes when he wishes to return to his birthplace, his own hometown will not accept him and will turn him and everything he owns into stones.
So infuriated was the mother that she grabbed a sword and rushed to defend the city. At the sight of this wild old woman, the defenders of Plovdiv gained extra powers, while the barbarians were terrified. Thus, Plovdiv was saved, but the spell was cast.
Years passed, the governor of Babylon was getting old and he wished to return to his hometown. He embarked on the journey back to Plovdiv with seven camels that were carrying some of his most precious things. As he was approaching Plovdiv, he could feel that his legs were getting heavier, his body stiffened and a sense of coldness was running through him. He was so close to his birthplace, he could see the fortress by the river. However, he was never able to enter inside the city because right before that he turned to stone and so did the seven camels. All we have left now as a memory of the man who disrespected his city are the seven hills that were formed when the humps of the camels turned into stones. Maybe this is why not one person who has visited Plovdiv can remain indifferent to this eternal city.
Легендата за 7-те тепета
Преди много години буйните тогава води на Хеброс (Марица), преминавали покрай най-чудния
град на равна Тракия и сякаш затихвали омаяни пред белокаменната крепост. Хората тука живеели щастливо – отглеждали прекрасни коне, златно жито и сладко грозде, пеели дивните си песни и славели могъщите тракийски богове, всеизвестна била воинската храброст на мъжете, чудеса се разказвали за дивната хубост на жените. Множели се богатствата на приказния град и
славата му се носела на далече, на далече…
Един ден край градските порти белокоса жена прегърнала на изпроводяк младия си син. Тесни
били за него крепостните стени, сърцето на младежа жадувало за непознати земи, а умът му за
нови знания. И той се отправил към неизвестността, яхнал най-хубавия кон, понесъл със себе си
последната майчина прегръдка, а задно с житената погача – и заклинанието на майката никога да
не забравя земята си.
Момъкът се присъединил към победоносната армия на Александър Велики и се отправил далече на изток. Много земи видял, много народи опознал, много неща научил. Прославил се като смел войн и бил първият, който се изкачил на крепостните стени на пълния с несметни богатства град Вавилон при превземането му от македонската армия. За този подвиг лично Александър връчил на младия тракиец царски меч на победения град и го направил негов владетел. Девет години, някогашният тракийски юноша и храбър боец, управлявал Вавилон, вдигал нови крепости, увеличавал богатствата на новото си царство. Разкошът и царската власт постепенно започнали да изтриват от паметта му спомена за родната земя…
А през това време неговата родина била нападната от жестоки врагове, които унищожавали всичко по пътя си. Дивните орди обкръжили крепостта край реката, а нейните защитници ден след ден по-трудно отбивали безчетните им атаки.
Славата на вавилонския цар отдавна била достигнала до родните му места. В дните на върховна опасност майката изпратила по-малкия си син с молба за помощ. Младежът се измъкнал през тайния изход на крепостта и преодолявайки хиляди опасности по пътя си пристигнал във Вавилон с последната надежда за подкрепа на обсадения град.
Но владетелят не пожелал да помогне на близките си. Той пирувал след поредния успешен лов. С празни ръце и обрушени надежди се завърнал в обсадената крепост. Пратеникът, с много болка предал братовия отказ на старата си майка. Тя била толкова стара, че никой не помнел годините ѝ. Ала всички запомнили думите ѝ, които произнасяла тихо, а те кънтели над разрушенията и пожарищата със страшна сила: „О,сине! Ще дойде ден, когато ти ще поискаш да се върнеш. И нека тогава твоята земя не те приеме! Твоето сърце остава затворено за нашата болка -нека твоят град завинаги бъде затворен за теб! Твоята душа се е превърнала в камък – нека и ти станеш на камък! Нека проклятието ми те настигне, защото няма нищо по-страшно от измяната и забравата!“
Тези думи сякаш ѝ дали сили, старата жена грабнала меча на един от убитите воини и се спуснала към враговете.
Отдръпнали се жестоките войни, поразени от страховития вид на уж немощната старица, а след нея с последни сили размахвали мечове изпонасечените в битката мъже, разярени жени и деца мятали копия, забравили всичко на света. Поразени, вражеските орди се оттеглили, а останалите живи защитници на крепостта се върнали да гасят пожарите в нея. Животът продължил. Градът отново заживял както преди, хората постепенно се отърсили от преживения ужас и започнали наново да съграждат домовете си, да сеят нивите си, да отглеждат конете си.
Минали се години, красивият някога юноша вече остарял и искал да се върне там от където е дошъл. Вече като грохнал старец не се радвал на богатството, което натрупал, от чуждоземските песни и танци. Искал само едно-да се върне в равна Тракия. Натоварил част от огромното си богатство на седем камили – дар за родния си град, и се отправил на северозапад. Колкото повече наближавал, толкова по-нетърпеливо биело сърцето му. И ето там в далечината се белеели зъберите на крепостта, вече се чувал и шумът на реката… Но старецът почувствал как се превръщат в камък краката му, как ледена студенина обхваща ръцете му… Той така и не стигнал до своя град. Изпълнило се проклятието на майката – родната земя отказала да приеме дори останките на този, който ѝ изменил и се отказал от нея. В камък се превърнали и седемте камили, натоварени с безброй богатства.
Може би и затова Градът на седемте хълма завинаги останал богат и красив, а каменните грамади напомнят и до ден днешен за проклятието на майката, за това, че няма прошка за измяната, за това, че няма на света земя, по-хубава и по-свята от Родината.